09/11/2025
Точно и ясно казано за границите и отговорността!
📍Ранна сутрин в неделя - 6 ч. На почивка сме за уикенда. Изведнъж се стряскам от крясъците на дете, което тича по коридора между стаите и си вика.
📍Закусваме в ресторанта на хотела.
Доста пълен хотел с доста пълен ресторант. В средата на който изведнъж започва да крещи дете. С всичка сила. Веднага го разпознавам. Решаваме, че нещо се случва. Обръщаме се и виждаме, че детето, на около 6 години, просто се забавлява. Но крещенето продължава. Минута, две, три, пет и така нататък. Около детето стоят 7-8 възрастни и абсолютно никой не реагира. Подсмихват се, говорят си. Хората започват да се чувстват неудобно. Оглеждат се, някои дори си тръгват. Крещенето е наистина непоносимо. При опит за реакция - получават само заплашителен поглед от бащата.
📍 Малко по-късно засичаме отново същото дете, което нахлува в чужда стая. При коментар, че така не се прави, бащата да детето (момче) отбелязва - "щом не са си заключили, значи са казали, че всичко може". И неволно се сещам за онези думи, които неминуемо всяка жена в живота си е чувала поне веднъж "щом се е облякла така, значи всичко може. Женското "не" е всъщност "да". И разни други ей такива.
📍Излизаме от хотела, а пред краката ми се взривява пиратка. Деца на видима възраст около 10-12 години се забавляват да хвърлят бомбички по коли и хора. Родителите им стоят на няколко метра от тях. Не реагират.
📍Това, че в ресторанта от над 20 деца, на възраст от 2 до 15 години, нямаше такова, което да не се храни забило погледа в телефон и сменящо със зомбиран поглед и бързината на светлината клипче след клипче, даже няма да го коментирам.
💡И сега ще Ви призная нещо искрено. Когато бях съвсем младо момиче мразех деца. Не ги харесвах, ама изобщо не ги харесвах. После с времето си дадох сметка, че проблемът не са децата. Защото децата са просто деца. Те ще правят всичко, което е достъпно. Ще пробват, ще тестват, ще предизвикват и ще отразяват възпитанието, интелекта, културата, емоционаното състояние, зрелостта на родителите си и на отношенията между тях.
⚠️Днес все повече говорим за това колко е важно да разбираме и уважаваме децата. Да не изискваме твърде много от тях. Да не ги товарим с нашите нерешени въпроси, болни амбиции и прекомерни очаквания. Да ги чуваме. Да ги усещаме. Да ги подкрепяме и да им даваме закрила, но и свобода. И аз всеки ден работя с родители, вървящи с много любов, търпение и трудности по този път. Обаче тези нагласи, колкото и да са добронамерени в основата си, както всяко друго нещо - всеки тълкува различно.
💡"Ами то е просто дете" се превърна от разбирането, че децата не са просто умалени възрастни, които разбират и управляват себе си като нас 👉 в оправдание, че всичко трябва да е разрешено. То е по детски, няма нужда да реагирам. А после питаме защо? Защо има насилие в училище, например?
💡"Децата имат нужда от свобода" се превърна от желание да не ги свръх контролираме и задушаваме👉 в другата крайност - пълно безхаберие. Няма граници. Няма правила. Няма реакция.
💡"Тръшкането е част от развитието, а не невъзпитание" се превърна от желание да научим родителите, че децата минават през своите фази и не бива да пречупват всичко през себе си и да се стараят на всяка цена да ги овладеят 👉 в неспособност да се направи реално разграничение кога "тръшкането" и "просто тръшкане" и кога наистина се касае за липса на възпитание.
⁉️И после се питаме защо 18-годишни регулярно пият и прегазват хора на улицата. Защото 18-годишният обикновено няма кола. Някой му Е ДАЛ кола. Някой друг я е осигурил. А къде остава осигуряването на способността да се носи отговорност? Разбирането, че не всяка отворена врата е покана да нахлуеш вътре? Социалното уважение към другите и фактът, че детето е дете не означава, че всички са длъжни да се съобразяват с него на всяка цена? Защо? Защото не се пораства за един ден. Това е процес. И на всяка отделна стъпка от него започваме да имаме нови очаквания, да възпитаваме нови качества и умения, да делегираме нови отговорности, за да може порастването да бъде цялостно. Не само на размер. Не отглеждаме статични дървета, а хора.
‼️Знам, че подобни постове провокират много неприятни преживявания в голяма част от хората. И както обичайно, много от тях биха казали колко е трудно да се възпитават и гледат деца днес (сякаш някога е било лесно). Или колко е крайна позицията ми, сякаш в хвърлянето на пиратки по хора и толерирането му от родители няма нищо крайно. Или как прокламирам една нереална, невъзможна дисциплина и връщане към каменната ера, защото смятам, че детето може да бъде дете и без телефон, сраснал се с ръката му, както и без да му е позволено да събуди цял хотел или да нахлува в чужди стаи без проблем.
📍Но за съжаление е факт - когато искаме да си затворим очите, когато искаме да сме безотговорни, няма значение какво се случва пред нас.
👉Няма значение колко пъти науката ще докаже вредите от екраните, от липсата на граници, на възпитание и на родителски авторитет.
👉Няма значение колко специалисти ще го алармират.
👉 Или колко случая на ден ще минат през малкия екран на вечерните новини на деца и младежи, проявяващи агресия, убиващи хора, унищожаващи и себе си, и другите.
💡И понеже когато напиша такъв по-остър пост често някой ме обвинява в липса на емпатия, професионализъм или прекалена емоционалност, то ще споделя и още нещо. Работата ми като специалист е да разбирам определни зависимост, връзки, обстоятелства в хората и света около нас. И да работя през това разбиране за повече градивност.‼️ Да РАЗБИРАШ обаче не значи да ОПРАВДАВАШ.
Може да разбираш, защо на някого му е трудно и да имаш емпатия към неговата болка и желание да го подкрепиш в желанието му за растеж. Но това по никакъв начин не значи да го ОПРАВДАВАШ, ако той не иска да порасне, да носи отговорност и по този начин вреди на себе си и другите. Освен това, психологът, преди да е психолог, е човек.
Емпатията не се включва и изключва с бутон. Тя се развива и се базира на способността да чувстваш себе си и да разбираш себе си на първо място. По този начин можеш да чувстваш и разбираш другия и да разграничаваш себе си от него. Тоест да не позволиш нито неговите преживявания да ти повлияят прекомерно, нито ти да му повлияеш неволно и нездравословно. Нищо от това обаче не означава, че психологът няма чувства. Емпатията и етиката не означават липса на мнение, на лично преживяване, на емоции и т.н.
💡Затова и не отричам, че подобни ситуации ме натъжават, а нерядко и вбесяват. Особено когато се нормализират. Бягството от отговорност от страна на зрели хора, каквито би следвало да сме родителите, заравянето на главите в пясъка и абсурдните оправдания с това, че "светът е такъв", при положение, че виждаме към какво ни води това и че цената ще плащат децата ни, е нещо, към което не смятам, че трябва да имаме толерантност. Най-малкото защото струва все повече животи.
💡Някога, когато напуснах работата си в полицията и започнах да се занимавам с психология и да работя със семейства, много хора бяха изненадани, че съм направила такава "драстична промяна". 👉Истината обаче е, че промяната изобщо не беше голяма. Просто преди работех с онези случаи, които виждаме по новините, след като нещата вече са факт. След като е късно. Сега вниманието и трудът ми са насочени към онези формиращи моменти, които могат да "променят бъдещето". Да намалят риска. Да не допуснат да се стигне до онзи момент, в който е "късно".
‼️ Защото малцина си дават сметка как малки, простички неща като гореописаните случаи с децата в хотела, когато се повтарят регулярно и представляват семейна динамика, водят до "големите неща". По новините. Обаче аз и колегите (и бившите, и настоящите) го виждаме всеки ден. И се е превърнало в култура!
⚠️Затова смятам, че прекомерната толерантност, с цел "да не внушаваме вина", защото някой може да се засегне или обиди, е лицемерна. За проблемите трябва да се говори открито. И ние, като възрастни, и деца ни, които следват нашия пример, трябва да могат да правят разлика между "добро" и "лошо". Прекомерната толерантност разми тази граница. Време е да стане отново "модерно" да си отваряме широко очите за реалността. Да спрем да я опростяваме и да бягаме от нея. Дори, ако това означава да сме нетолерантни и да "осъждаме" действията, които я пораждат. Защото, знаете ли - на някакъв етап все "съдим". По-добре да "съдим" докато още можем да променим нещо и после да бъдем доволни от резултата, отколкото да "съдим", когато вече е късно. И после да не можем да спрем да "съдим".
А вместо да се държим като сърдити деца и да се чувстваме "съдени" или "обидени", можем просто да пораснем и да се запитаме къде е проблемът наистина? Как аз допринасям към него или към разрешаването му. Защото това променя животи.
С обич,
В.
