Биляна Тимова

06/05/2025

Децата трябва да осъзнаят, че вече са били смели – така разбират, че носят смелост в себе си. Страхът и тревожността са нормална част от живота. Истинската смелост не е липса на страх, а действие въпреки него.

🎯 Фокусирайте се върху смелостта, не само върху успеха!
Страхът от провал засилва тревожността. Когато детето се страхува, но опита – дори и да не успее – това е растеж. Похвалете го, че е било храбро, не само когато успява.

👣 Бъдете пример!
Децата ви гледат като герои. Покажете им, че и вие понякога се притеснявате – това им помага да приемат своите чувства като нормални и част от живота!

19/04/2025

Да бъдеш родител не означава просто да отговаряш за детето си, а да създаваш пространство, в което то може да съществува истински – със своите емоции, несигурности и конфликти.
Не за да го контролираш, а за да го видиш.
Не за да го направиш „по-добро“, а за да му позволиш да бъде такова, каквото е, докато се изгражда.

Има родители, които не издържат на тази истина.
Те се оттеглят – понякога физически, понякога емоционално.
Наранени от детските гневни думи, от дистанцията, от отказа да бъдат идеализирани.
Вместо да останат до детето в неговия процес, те избират обидата. И я носят като броня – с години, понякога цял живот. Обидата става аргумент за прекъснатата връзка, но под нея често стои една стара, непризната болка: че не са били разбрани, че са се провалили, че са се почувствали излишни.

Гневният родител често е уплашен родител.
Този, който не може да понесе да бъде отхвърлен от собственото си дете. Но детето не отхвърля любовта – то се бори за себе си. Именно тогава родителят има избор: да остане въпреки трудността, или да се отдръпне и да нарече това отдръпване „реакция“, „наказание“ или „самоуважение“.

Да не се отказваш от детето си означава да присъстваш дори когато връзката боли.
Да понесеш, че детето ти те обвинява, означава да не позволиш на болката от думите му да затвори очите ти за това, което стои зад тях — нуждата му да бъде видяно, чуто и обичано, дори в най-неприемливата си версия. Да бъдеш възрастният, който не се срива, когато детето се разпада. Да понесеш напрежението, което за него още е непоносимо.

Това не е героизъм.
Това е обич, която не се нуждае от идеализация, за да съществува.

Именно такава обич променя съдби.

Дневникът на психолога

17/04/2025

Както казва Юнг, „Всяка майка е първичният свят за своя син“. Но ако този свят стане твърде претъпкан, детето може да загуби себе си, оставайки зависимо от майчината любов и одобрение.

ОЩЕ ОТ #син
Юнг подчертава, че бащата играе решаваща роля за формирането на сина. Той символизира излизане във външния свят, смелостта и независимостта. Емоционално отсъстващият баща оставя вакум, който майката се опитва да запълни, като несъзнателно засилва връзката със сина си.

Тази връзка обаче никога няма да замени влиянието на бащата. Без мъжки пример момчето трудно развива решителност и способност да върви по своя път.

Как една майка може неволно да навреди на сина си
Майката, която се отдава изцяло на детето, често го лишава от възможността да расте. Юнг го описва като „конспирация“ между майка и син, където те намират утеха един в друг, но това възпрепятства развитието на сина като самостоятелна личност.

Книгата „Съвременната клинична практика на Юнг“ гласи:

„Той прави плахи опити да се измъкне от майчината зависимост, но споменът за спокойствието и щастието до мама парализира волята му“.

Съвременните психолози добавят, че такива мъже често порастват с трудности при изграждането на лични отношения. Д-р Сюзън Форвард в книгата „Манипулативни майки“ описва как свръхзащитата води до емоционална незрялост и неспособност да се вземат самостоятелни решения.

Трудностите на израстването и пътят към освобождението

За син, хванат в такава динамика, освобождението изисква дълбока интроспекция и често професионална помощ. Юнг каза, че „пътят към зрелостта е чрез осъзнаването на вашата сянка“. Това означава да приемем, че майчината любов, колкото и да е истинска, не винаги води до растеж.

Важно е синът да установи граници и да намери сили да се отдели от майчината зависимост. Това е болезнен процес, но е необходим за придобиване на вътрешна свобода и способност за изграждане на собствен живот.
Както Юнг пише: „Това, което човек не осъзнава, управлява живота му“. Признаването на нездравословните модели и промяната им е пътят към здраво семейство. Балансираните взаимоотношения родител-дете дават възможност за отглеждане на независими и уверени възрастни.

#психология

08/04/2025

"Да се удря дете е животинско. Животните използват сила срещу малките си, защото не разполагат с език. Как е възможно обаче човешко същество да реши да бие дете, освен ако не е с потиснато либидо?! Разбираемо е, ако, излезли извън кожата си, майката или бащата шляпнат детето по дупето, но това не е възпитание и родителите трябва добре да го знаят. В случай че са прибягнали до насилие, майката или бащата трябва без колебание да кажат: „Извинявам се, но ти ме изкара извън нерви.“ На не една майка, която в пристъп на яд раздава пердах по дупето, съм помогнала с препоръката да удари по най-близката възглавница, казвайки на детето: „Ето какво ми се иска да направя с теб, когато правиш така.“ И всеки път това подобрява отношението между нея и детето, защото то разбира какво точно става. И обратно, ако го бием — не разбира, защото за жалост детето изпитва удоволствие да бъде удряно от майка си — в това се състои проблемът. Когато го шамаросаме, то е унижено и подтикнато към мазохизъм, но ако го удряме по дупето, получава чисто генитални усещания, подобни на сексуално удоволствие. Детето няма същата сексуалност като възрастния и за него всяко силно усещане е удоволствие. Следователно битото дете ще направи така, че да бъде ударено отново, и се получава порочен кръг. Затова майката трябва да устоява на дете, което упражнява известна власт над нея, като я кара да излиза извън нерви. Тя може да му каже: „Просиш си пердах по дупето, но няма да го получиш, защото не си див звяр, а моят син.“

Франсоаз Долто, "Основни етапи на детството"

26/03/2025

23/03/2025

„Това, което правят бащите, е да убиват чудовищата!“

Тези думи носят необикновена сила и дълбока емоционална тежест, защото изразяват не само физическата, но и психологическата и моралната роля на бащата. Те създават образ на родителя като герой, пазител и символ на защита в живота на своето дете.

От най-ранните дни на човечеството до днес, архетипът на бащата се свързва със сила и закрила. Чудовищата, които убива, не са винаги видими – те често са страхове, несигурности и опасности, които заплашват децата. В детството, чудовищата може да са под леглото или в гардероба, но бащата винаги е там да каже: „Не се страхувай, аз съм тук.“

С напредването на годините чудовищата се променят – те стават социални, емоционални или житейски. Те могат да бъдат страхът от провал, съмнението в себе си или дори несправедливостите на света. И макар бащата да не може винаги да унищожи тези чудовища, той учи детето как да ги побеждава само.

Бащата не е просто войн или боец. Той е и този, който показва на детето какво означава смелост. Смелостта не винаги е липса на страх – тя е способността да действаш въпреки страха. Всяка вечерна приказка за герои, всяка дума на утеха, когато животът се усеща непоносим, всяка усмивка на подкрепа преди важен момент, са тихи начини, по които бащата „убива чудовища“.

Днес бащите се сблъскват с нови предизвикателства. Чудовищата вече не са само физически заплахи – те са дигитални, социални и културни. Те могат да бъдат токсичните влияния на социалните мрежи, натискът за успех или тревожността, която идва с модерния живот. Но въпреки това, ролята на бащата остава същата – да осигурява сигурност и увереност, че детето няма да се изгуби в този сложен свят.
Бащите често остават в сянка. Те не винаги получават признание за своите жертви, за безсънните нощи и за усилията да осигурят безопасност и стабилност. Но те са там – тихи и неуморни – готови да се изправят срещу всяко чудовище, за да защитят своето дете.

В основата на всичко това е любовта. Това не е просто задължение – това е избор, който бащите правят ежедневно. Те не убиват чудовища, защото трябва, а защото обичат. Тази любов е неразделна от техния стремеж да осигурят бъдеще, изпълнено с надежда и възможности.

17/03/2025

"За да запълним отсъствието на бащата, не трябва да се държим така, сякаш е починал или никога не е съществувал, тъй като е от съществено значение да избегнем вероятността детето да реши, че е заместител на бащата в живота на майка си. Ако след загубата на съпруга си майката се утешава със сина или дъщеря си като с някаква кукла или плюшено мече, тогава развращава своето дете. Напротив, тя не трябва да се срамува да признае липсата на мъж в живота си и без колебание да изтъква, че детето не може да запълни тази липса. За жалост под претекст, че са без мъж, някои жени престават да излизат, не оставят никога детето си при други хора и не водят никакъв социален живот. Майка, която няма мъж, трябва все пак да има приятелски семейства, любими занимания, спорт, забавления и изобщо неща, които прави за удоволствие, а не само за да си изкарва прехраната. Тя трябва да оставя детето, за да отдели време за себе си. По този начин то ще расте така, сякаш в известен смисъл има баща, тъй като е създадена ситуацията, която нарекох „триадична“. Освен детето съществуват удоволствието и социалният живот на майката. Би било пагубно тя да му се отдаде изцяло, а после да му казва: „Аз се пожертвах за теб.“ От този момент нататък нещата тръгват наопаки за две поколения."

Франсоаз Долто, "Основни етапи на детството"

10/03/2025

💙 Да ти липсва баща, е като да ти липсва гръбнак, твърди известният психоаналитик Ги Корно. В книгата си „Отсъстващи бащи, изгубени синове“ той разглежда проблемите на съвременните мъже, които не са успели да развият своята мъжественост и да формират мъжката си идентичност. Причината: мълчанието или отсъствието на бащите в живота им и пагубната липса на модел на подражание.

Според Ги Корно идентичността на човека се основава на чувството му за собствен гръбнак, който му осигурява опора отвътре. Отсъствието на бащата обаче води до липсата на вътрешна структура у момчето. То расте с „отрицателен бащин комплекс“: неговите представи за света са изкривени, има трудности при поставянето на цели, правенето на избори, вземането на решения какво е добро за него и идентифицирането със собствените потребности. За него всичко е объркано: любовта и разумът, сексуалните апетити и простата потребност от привързаност. Колкото по-крехък се чувства мъжът вътрешно, толкова по-вероятно е да се опита да съгради фалшива външна черупка, за да скрие „чупливостта“ си. Но бягството от себе си е невъзможно и излишно.

Чупливата идентичност може да бъде трансформирана в зряла и устойчива психика. Това е пътят, по който изгубените синове се завръщат. ⬇

„Отсъстващи бащи, изгубени синове“:

Много съвременни мъже не се вписват в конвенционалната представа за мъжественост. Психотерапевтът Ги Корно отдава това на мълчанието или отсъствието на бащите от ...

08/03/2025

Много често чувам родители да казват "Искам детето ми да има всичко, което аз нямах.", но това означава само едно - родителят не е родител на детето си, а е родител на детето, което е бил. По този начин, ако не бъдат осъзнати, личните травми много лесно могат да бъдат прехвърлени на следващите поколения...
Когато родителят казва „Искам детето ми да има всичко, което аз нямах“, той всъщност изразява не само грижа, но и дълбока емоционална връзка със собственото си минало. В този стремеж често стои неразрешена лична болка, която несъзнателно се пренася върху детето. Родителят не съзнава, че вместо да откликва на реалните нужди на детето, той отговаря на болката на своето собствено вътрешно дете.

Кого вижда родителят?
В тази ситуация родителят не гледа реалното дете, което стои пред него, а детето, което сам е бил някога. Вместо да присъства осъзнато в родителската си роля, той подсъзнателно се връща в своето минало, търсейки компенсация чрез сина или дъщеря си. Това създава следните рискове:

- Родителят проектира собствените си липси, без да осъзнава, че детето му може да няма същите потребности.
- Той може да пренебрегне уникалността на детето, защото е фокусиран върху своите собствени неизживени желания.
- В опита си да „даде всичко“, родителят може да не види истинските нужди на детето.

Какви динамики се развиват в такова семейство?
1. Свръхкомпенсация – Родителят се опитва да осигури на детето всичко, което сам не е имал – по-добро образование, повече пари, възможности за пътувания, луксозни вещи. Но дали това наистина е важно за детето? Ако нуждите му не са същите, детето може да се чувства задушено или натоварено от родителските очаквания.

2. Несъзнателен натиск – Ако родителят е бил лишен от определени възможности, той може да очаква детето да постигне онова, което сам не е успял. Това води до емоционален товар, който кара детето да чувства, че трябва да оправдае родителските жертви.

3. Изграждане на чувство за дълг – Фрази като „Аз се борих толкова, за да имаш всичко!“създават у детето усещане, че не му е позволено да откаже, да има свои желания или дори да бъде недоволно. Възрастният, който някога е бил лишен, подсъзнателно очаква благодарност, но тя не може да бъде „изискана“ – истинската благодарност идва, когато детето е свободно да бъде себе си.

Как това влияе на детето?
- Загуба на автономност – Детето може да израсне с усещането, че трябва да живее живота, който родителят е искал за себе си, а не този, който самото то желае.
- Натрупване на вина – Ако детето не цени това, което родителят му е дал, може да изпитва вина, дори ако тези неща не са били негова истинска нужда.
- Трудности със самоопределянето – Когато детето порасне, може да изпитва затруднения при вземането на самостоятелни решения, защото е свикнало някой друг да определя кое е „добро“ за него.

Как родителят може да прекъсне този модел?
- Осъзнаване на личната си история – Вместо да компенсира миналите си лишения чрез детето, родителят може да се запита: Кое от това правя за себе си, а не за детето ми?
- Разпознаване на реалните нужди на детето – Важно е да се прави разлика между „Какво не ми достигаше на мен?“ и „От какво всъщност има нужда моето дете?“.
- Даване на свобода – Истинската любов към детето не се изразява в това да му се осигури „всичко“, а да му се даде пространство да изгради свой собствен живот.

Несъзнателното пренасяне на родителските травми върху детето може да създаде нов цикъл на неудовлетвореност и очаквания. Най-добрият подарък, който един родител може да даде, не е материалното осигуряване на всички липси, а емоционалното присъствие, разбирането и свободата детето да бъде
да го видим по- ясно и обективно като собствени качества, потенциали и специфики. Същото се отнася и за себе си и всеки човек в живота ни.