21/09/2025
Просто един наркоман
Часът е 2:56 сутринта на третия етаж. Те спят прегърнати, макар че навън е лято и е прекалено топло. Така правят влюбените и щастливите. Прегръщат се, дори когато е прекалено топло. В този момент, внезапен шум ги изтръгва от комфорта на съня им. На вратата се чука. По-скоро се блъска. Блъскането звучи отчаяно, сякаш някой търси спасение, гонен от глутница изгладнели вълци.
- Боже, какво се случва? – пита тя уплашена с прегракнал глас.
- Не знам, стой тук, не мърдай. – казва той и става.
Тя остава на леглото с притаен дъх. Чувства се така, сякаш е направила нещо нередно и само след миг ще бъде разобличена. Не разбира защо винаги, когато се случи нещо извънредно, тя се чувства отговорна. Например всеки път, когато е в магазин за дрехи и алармата започне да пищи, тя се чувства така, сякаш е откраднала нещо. Или когато някой не отговори на имейла ѝ в очакван от нея срок, започва да чувства вина, че не се е държала както трябва и с това е предизвикала отсрещното поведение.
Когато беше малка, майка ѝ винаги беше недоволна от нея. Не яде супата си както трябва, не сплита плитките си правилно, не затваря вратата на колата като хората.
Майките винаги правят така. Искат от децата си да бъдат перфектни, защото мислят за тях. Правят го за тяхно добро. Това е градивна критика. Това е полезна критика. Или поне това твърдеше майка ѝ.
Не знае, че децата имат нужда от поощрение. И че именно поощрението е израз на майчина любов.
Тя се опитва да чуе какво се случва в коридора. Коремът ѝ се свива, защото чувства нуждата да направи нещо. Да му помогне. Да свърши всичко, което трябва да се свърши вместо него. Защото просто си е такава. Обича да помага и обича да се раздава за хората.
Ако спасява другите и им угажда, майка ѝ най-накрая ще я похвали. Защото все още, макар и на тридесет и осем години, детето в нея все още е в очакване това да се случи.
Той се връща и лицето му изглежда така, както изглежда лицето на родител, който е видял детето си цялото омазано в шоколад.
- Е? – пита тя със свито сърце.
- Просто един наркоман, искаше пари.
- О... Ок.
Те се връщат в леглото. Той я прегръща и заспива. Тя не. Твърде топло ѝ е от прегръдката му, отскубва се от него и ляга в другия край на леглото, взирайки се в тъмното, в което проблясва твърде много вина, за да я остави да заспи отново.
Тя е лека. Толкова лека, колкото за половин човек. Толкова недостатъчна, че не може да стигне на никого. Дори да се хвърли на лъвовете, няма да ги засити. Толкова недостатъчна и мъничка е в този миг.
Наркоманът излиза от входа. Започва да снове напред-назад, мърмори нещо под носа си. Почесва се на всеки три секунди, а челюстта му е неспокойна като крак на важен изпит.
Ръцете му не спират да се движат, сякаш казват на някого, че си е изгубил ума. Или може би го казва на себе си.
В главата му е толкова хаотично, сякаш се стрелкат фрагменти от няколко различни филма, чиито жанрове са съвсем различни. Повечето са черно-бели. Цветна е единствено идеята за наркотика, от който се нуждае. Така работи зависимостта при хората.
Единствено тя остава цветна и на първо място в класацията на зависимия. Всичко друго е черно-бяло и нямо.
Някъде след нея се точат родители, деца, приятели и амбиции. Точат се като олио по стъкло. След време зависимостта минава и през тях, избърсва важността им от стъклото и се настанява единствена от първото до последното по важност място в живота на зависимия.
Той сякаш си спомня това, осъзнава важността на зависимостта си и се връща във входа.
Започва да блъска по вратите на първия етаж. Никой не му отваря. После на втория етаж. Заплашват го с полиция. Качва се отново на третия етаж, както първия път.
Притаява дъх и започва да се взира във вратата.
Усеща как парещи мисли започват да се надигат в съзнанието му. Усещането, че някой не си е свършил задължението, спрямо него, го обгръща в гняв.
Какво толкова, поиска само десет лева. Защо не му дадоха десет лева? Какво толкова ще им стане, та те имат достатъчно пари, за да му дадат дори сто лева, ако поискат. Може би трябва да полее вратата им с бензин и да я запали. Сега ще се разкара от тук и ще отиде да източи бензин от нечия паркирана кола. После ще се върне, ще полее вратата и ще драсне клечката, а те ще изгорят като факли. Така им се пада, щом се правят на важни парвенюта. Така им се пада!
Да можеше да се обади сега на майка си, за да ѝ се оплаче. Тя нямаше да остави нещата така. Тя щеше да му помогне, както винаги. Щеше да го погали и да му каже, че той е най-добрият, че е най-умният. Децата нямат нужда от граници. Децата не трябва да се товарят със задължения. Децата трябва да растат, без да им липсва абсолютно нищо.
Или поне така твърдеше майка му.
Но нея вече я няма. И сега някой друг трябва да му дава всичко, от което се нуждае.
Затова е толкова ядосан. Затова те трябва да си понесат наказанието.
Ще полее вратата им с бензин и те ще знаят какво ги чака, когато не изпълняват елементарната му молба.
Не знае, че децата имат нужда от граници. И че именно границите са израз на майчина любов.
Той си тръгва решително и отново излиза от входа. Започва да обикаля около паркираните коли и трескаво да мисли как да източи бензин от някоя от тях.
В този момент усеща как сърцето му започва да бие твърде учестено и да му прималява. Свлича се на тротоара. Заедно с празнината в себе си, която в този момент сякаш зейва като дупка извън него и той има чувството, че ако сега някой мине случайно покрай него, ще падне в нея и ще се изгуби завинаги.
Всяка зависимост първо се ражда в празнина. Зачената от липсата на нещо фундаментално. И колкото по-голяма става зависимостта, толкова по-голяма става празнината.
Зависимият вярва, че може да запълни празнината, употребявайки. Но истината е, че просто за мъничко забравя за нея.
Той пак се сеща за майка си и за кратко се чуди дали щеше да е по-различно, ако поне веднъж го бе оставила да оправи сам шибаното си легло.
Сърцето му започва да бие още по-силно, не му стига въздух. Сякаш за миг забравя как да диша сам и тази мисъл го кара да избухне в плач. Свива се в ембрионална поза на асфалта и чака плачът, който сякаш съществува отделно от него, да престане.
И преди му се е случвало, ще му мине.
А и без това нямаше да запали вратата.
Все пак вътре живее сестра му.
Цветелина Цекова
