Виржини Стефанова - психолог

26/07/2025

"Психотерапия не прави хората по-щастливи.
Тя ги прави по-зрели. Ако нашите клиенти идват при нас за щастие, тогава ги очаква голямо разочарование.

Една от задачите на психотерапията е помощта в узряването – да се приведат в съответствие нашите реална и психологическа възраст."
/Ирина Млодик – руски психолог/

-----------------------

В едно от своите интервюта Ирина Млодик развенчава разпространения мит за психотерапията "бързо, гарантирано, безплатно", първо шеговито – "бавно, скъпо и без гаранции", а после, давайки следен пример:

*******

В терапията идва жена и казва "не ми се получава да се омъжа, направете така, че да се омъжа". И в нейните представи "ефективна терапия" ще е такава, след която тя ще се омъжи, условно казано, още на следващия ден.

Но когато започнем да работим с тази жена, може да се изясни, че до брака тя има да извърви път колкото до луната. Причините могат да бъдат безброй...
Защото тя е твърде самотна в своята душа. Тя не умее да изгражда отношения по принцип с никого, и още повече с толкова различна вселена, каквато за нея се явяват мъжете.

Пътят в терапията ще е най-напред запознанство със своята собствена вселена, а после и с вселената на друг.

Това е, първо, порастване, узряване, което при нея е било пропуснато. Жената може да е на 33-35-40 години, а вътре в себе си да е само на 5-4 и да е емоционално неразвита; затова да не ѝ се получават връзките с мъжете, защото на тях им е скучно с нея. Инфантилните мъже не я интересуват, най-вероятно. А зрелите на своя ред не се интересуват от нея. Те някак нямат за какво да се хванат в личността ѝ.

Затова ѝ предстои достатъчно дълъг път.
От тази гледна точка, психотерапията може да ѝ се види като безрезултатна, защото след две години терапия, например, тя ще се изправи пред това колко е инфантилна, колко малко знае и колко още терапия ѝ предстои, преди тя да достигне онова ниво, в което ще може да реализира с мъжете нещо повече от една среща.

Звучи доста неприятно, но...
Много е по-страшно, ако тя доживее до 60 години, преминала през безброй астролози и гледачки, така не се и омъжила, същевременно пропуснала възможността да познае себе си. И това ще е много по-голяма трагедия, отколкото след две години терапия да признае своята вътрешна реалност.

преразказ и превод:
Отражения. Психотерапевт - Ирина Янчева-Карагяур

https://myreflektion.blogspot.com/2021/07/blog-post_26.html

24/07/2025

✔️ "Не забравяй, че най-важните срещи за човека са срещите с неговите деца. Обръщай им повече внимание – никога не можем да знаем, кого срещаме в детето си.

✔️ Не се измъчвай, че не можеш да направиш нещо за детето си. Измъчвай се, ако можеш, но не го правиш. Помни, че за детето е направено малко, ако не е направено всичко."

. Януш Корчак е един от първите, работил в областта на детското развитие и психология и педагогическа диагностика. Той е полски евреин, който завършва живота си в не....

22/07/2025

„Най-трудният урок, който трябваше да науча като възрастен, е безмилостната нужда да продължа напред, независимо колко разбит се чувствам вътрешно.
Тази истина е сурова, нефилтрирана и болезнено универсална.

Животът не спира, когато сме изтощени, когато сърцата ни са разбити или когато духът ни се чувства изтъркан.
Продължава да се движи - непоколебимо, безразлично - изисквайки да вървим в крак. Няма бутон за пауза за скръб, няма пауза за изцеление, няма момент, в който светът леко да отстъпи настрана и да ни позволи да се поправим.

Животът очаква от нас да носим товара си мълчаливо, да вървим напред въпреки тежестта на всичко, което носим вътре.

Най-жестоката част?
Никой наистина не ни подготвя за това.

Като деца ни хранят истории за издръжливост, обвити в спретнати, обнадеждаващи краища – приказки, в които болката има цел и всяка буря изчезва, за да разкрие светъл хоризонт.

Но зрелостта премахва тези утешителни илюзии. Това ни учи, че оцеляването рядко е поетично. По-често става дума за това да се появиш, когато предпочиташ да изчезнеш, да се усмихнеш през болката, която никой не вижда, и да продължиш, въпреки че се чувстваш сякаш се разпадаш отвътре навън.

И все пак някак си устояваме. Това е тихото чудо да си човек.

Дори когато животът е безмилостен, дори когато надеждата ни се струва далечна, ние продължаваме да се движим.
Спъваме се, чупим се, падаме на колене — но ставаме. И като правим това, ние разкриваме сила, която никога не сме подозирали, че притежаваме.
Научаваме се да се утешаваме по начините, по които бихме искали другите.
Ставаме гласът на увереността, който някога сме търсили.
Бавно осъзнаваме, че устойчивостта не винаги е свързана с грандиозни прояви на смелост; понякога това е просто шепот – „Продължавай“.

Ърнест Хемингуей

📷 Pinterest

18/07/2025

"И така, склонни сте към... (да вземем каквото и да е качество от вашата личност**). Анализирайте това свойство на вашия характер, достойно го оценете, спокойно го приемете, нали това е част от вашето Аз. По същия начин действайте с другите черти на характера ви. Така нито една от тях няма да може да ви контролира; тя ще излезе от "тайниците на вашата душа" и ще изпълнява вашите заповеди. Може да се окаже, че вие ще я търсите все по-рядко и по-рядко, докато един ден няма да постъпите с нея като с дреха, която ви е станала малка или вече не е на мода: ще престанете да я ползвате.
Ако се опитвате да се сдържате или да криете наклонностите си, то първо, това надали ви се удава добре, и второ, изтласканите качества винаги ще чакат удобен случай да излязат и да се покажат."

ПОТРЕБНОСТТА ДА ПРЕВЪЗХОЖДАШ или "Писано яйце към Великден".

Много от неприятностите в човешките взаимоотношения биха ни били спестени, ако не
тръгвахме към тези взаимоотношения с нагласата "кой кого?!", ако най-важният, за съжаление като правило неосъзнаван, въпрос на общуването ни не беше "Аз ли съм на пиедестала?" и "Дали, всъщност, съм?".
И вместо да изпитаме и проявим истински интерес към човека отсреща (същността му, интересите, емоциите му...), трескаво да опипваме главата си "дали не ми е паднала короната?" и да треперим "на върха ли съм?".

В никакъв случай не определям желанието да превъзхождаш като ненужно и безполезно. Това желание (или "стремеж" по Алфред Адлер) е нормално и работещо в много от областите на живота, когато, например, сме в процес на постигане на целите си - образование, професия, състезание и т. н. Но дали то е също толкова уместно, когато сме седнали, да кажем, с приятелка на по кафе?

Сещам се за Вирджиния Сатир, която предлага метафора за различните роли в живота, като ги сравнява с шапки, които сменяме според ситуациите. Не можем да сме едни и същи насаме със себе си, с приятелите си, с шефа си, с партньора, с децата си. Във всяка от тези ситуации си слагаме различни "шапки" (роли, изискващи проява на различни качества) и би било много неудачно, ако ги объркваме. На какво ще заприличат приятелствата ни, ако с приятелите се държим, както с подчинените си, или пък с шефа се отнасяме като с личен партньор?

Да се върнем към желанието за превъзходство.

Доколко е уместна тази шапка там, където отношенията изискват съвсем друг вид способности? Онези първичните, като се сетим за това определение на Носрат Песешкиан: oбич, доверие, търпение, контакт, вяра, смисъл и т.н…

„Когато животът ти поднесе лимон, направи си лимонада!"
Дейл Карнеги.

Да вземем една ситуация "лимон".
Представете си, ваша приятелка на чаша кафе (може и виртуално) ви споделя лични размисли, които по някакви причини разклащат вашите досегашни представи за нещата (каквито и да са те).
Лимон... Една суровина. Какво ли ще направим с нея?

Ако сте обладани от желание за превъзходство и се вглеждате в приятелката като в огледало, търсейки отражение на вашия собствен блясък, ако сте си сложили "състезателна шапка", най-вероятно полученото разклащане ще накара самооценката ви в този момент да падне и... от ваша страна да последват реакции-защити: оправдание, обезценяване ("о! глупости!" ), нападателност, агресия, дистанциране... Ще ви накара да спорите, да се отстоявате, само и само да си върнете чувството "аз съм най-!" или да обърнете гръб, за да се отървете (уж) от чувството "аз НЕ съм най-".

Ако четете по форуми в социалните мрежи, предполагам, че неведнъж ви се е случвало да наблюдавате нещо подобно.
Липса на диалог. Използване на ближния като обект на потребността. Потребността да превъзхождаш.
Кисело, а? Че и горчи на моменти...

Но ако пък се отдадете на обич, контакт, доверие... Много вероятно разклащането на представите няма да разклати и самооценката ви. Вероятно, ще проявите търпение, като изслушате размислите - "би ли разказала повече?" Ще подкрепите контакта с интерес към новото (за вас) - "интересно, какво те кара да мислиш така?" Вероятно способността ви за обич ще намери повод и за чувството на Благодарност. За оказаното доверие, например. За споделянето на нов, по-различен опит, евентуално в някаква степен обогатяващ и вас самите.
Усещате ли вече сладкия ароматен вкус на Лимонадата?

Често наблюдавам семейства (или групи), където членовете им сякаш се намират в непрекъснато съперничество. Няма обръщане лице с лице на партньорите, няма искрено споделяне, опити за споразумения, търсене на компромиси, неподправен интерес, емпатия... Има само едно безпощадно бутане с лакти: кой кого ще надмине, надхитри, избута от "трона"... Сякаш не се намираме сред човеци, които са свързани роднински, приятелски, чувствено, интимно, а сред състезатели, войници от противоположни лагери, кандидат-лидери в предизборна борба и други подобни.

Къде и как се формира това непрекъснато желание на човека да е винаги пръв? Желанието, което го кара да се намира в непрекъснато съперничество със света? Немалко автори в областта Психология и Педагогика обръщат погледа ни към детството...

2014 г..

Продължение в линка:
https://myreflektion.blogspot.com/2014/09/blog-post.html

Отражения. Психотерапевт - Ирина Янчева-Карагяур

17/07/2025

От години наблюдавам как в България масово се толерира, не се разпознава и не се реагира на насилието в различните негови прояви. Как има едно "затваряне на очи", "извръщане на глава", премълчаване, преструване, страхуване, отричане, заобикаляне, оправдаване.

Някакъв колективен стокхолмски синдром, в който жертвата, вместо да реагира, разобличи насилника и потърси изход от ситуацията, в която се намира или на която е свидетел, се чувства обвързана емоционално с него и проявява симпатии и разбиране към поведението му, дори емпатия...Идентификацията с насилника (или този, когото възприемаме като носителя на властта) се явява вид защитен механизъм.

Говоря за ситуации, в които възрастни хора, които имат свободна воля и право на избор, продължават да стоят в токсична среда, въпреки че имат избор да я напуснат. Рационализират я, омаловажават я, захаросват я, подминиват я, отричат я и т.н.

И не, нямам предвид добре разпознаваемото физическо насилие, а скритото, невидимо, трудно разпознаваемо и доказуемо емоционално и психическо насилие, което се наблюдава често на работното място, в училището, университета, социалния кръг, на улицата, в болницата, институциите и пр.

Тъжна е тази констатация, уви.

И ми се струва, че в корена на този масов страх, който пълзи навсякъде, и кара много хора да се чувстват безсилни или незаинтересовани, стои една лъжа, в която много хора са повярвали още в детството си. Една манипулация, в която много хора са били подведени да повярват и да следват и която обслужва нечия нужда от контрол, власт и подчинение.

Ако тръгнем по следите на тази история, тя обикновено води в домовете на хората. В семействата. Там някъде има история за насилие, което е съпътствано от/прикрито зад грижа или е възприето като форма на любов. Там някъде има системно незачитани и нарушавани граници, нарушена автономност, прекомерно вмешателство. Там някъде има един гняв, който чака да му бъде позволено да изкрещи, да се противопостави, да съществува. Едно дете, чиито възприятия са били притъпени, реалността му - подменена, а детството и правото му на идентичност и автентичност - ограбени. И като възрастен, това дете не е в състояние да осъзнае или да реагира адекватно в една токсична среда. То просто не я разпознава като токсична.

Много от нас носим подобни истории вътре в себе си. Но докато не ги осъзнаваме, признаваме и разчитаме като токсични, те продължават да живеят в Сянката ни и да ни тласкат към зоната ни на комфорт. Да пазят статуквото. Да ни "приспиват" сетивата. Да ни държат обезвластени и в "заучена безпомощност". Да ни карат да избираме и толерираме познатото, макар и токсично.

Юнг казва, че докато не направим несъзнателното съзнателно, несъзнателното ще ръководи живота ни. Че обратното на любовта не е омразата, а властта. Че ако не осъзнаваме какво се случва вътре в нас, то отвън ни се струва, че това е съдба.

Често ли "попадате" на работодатели, преподаватели, съседи, партньори и др. хора в обкръжението ви, които ви карат да чувствате страх, унижение, нищожност, неувереност, срам, безпомощност, вътрешно напрежение? Хора, в присъствието на които усещате, че губите контрол над емоциите си, губите самообладание и увереност и се "смалявате"?

Често ли ставате свидетели или преки участници и потърпевши в токсични ситуации, с явно или прикрито насилие?

Как реагирате?

Ако темата ви докосва и усещате, че сте готови да разгледате вътрешната си динамика с психолог, пишете ми.

~ Виржини ~

15/07/2025

Много полезно!

Опасното „прегряване“ на работното място идва, когато имаме прекалено високи изисквания към себе си, защото имаме ниска самооценка. Реализацията ни, под

07/07/2025

"Един кратък начин да опиша промяната, случила се в мен, е да започна с това, че в началото на професионалната ми кариера си задавах въпроса „Как мога да прилагам терапия или да лекувам, или да променя този човек?“ Сега бих го формулирал така „Как да изградя такъв тип отношение с него, че той да може да го използва за собственото си израстване?“

Карл Роджърс – „Израстването на личността“

📷 Pinterest

30/06/2025

"Идеализирайки, индивидът няма отношение към обекта като към добър такъв. Напротив, той е движен от деструктивни импулси, завист и тревога, като идеализацията му служи основно като защита от тези емоции."

КОГАТО ЗАБЕЛЕЖИШ, ЧЕ НЯКОЙ ТИ СЕ КЛАНЯ...

Веднъж ученик попитал своя духовен старец:
– Как да се науча да разпознавам хората – на кого мога да се доверявам и от кого да се боя?

– Ще ти кажа най-напред от кого трябва да се боиш – отвърнал старецът. – Пази се от крайно смирените на вид! Когато забележиш, че някой ти се кланя, залива те с прегръдки и изказва пред теб необикновено разположение, от такъв се пази повече от всички останали!

– Но защо, отче? – удивил се ученикът. – Обясни ми.

– Защото такъв ще те предаде пръв! – отвърнал старецът с дълбока въздишка.

– А на кого да се доверявам? – попитал ученикът.

– Доверявай се на такива, които се държат към теб с простота, казват ти истината, каквато и да е тя – такива хора първи ще ти се притекат на помощ!
----------------------------------------

Не е толкова страшен Идола (Идеала), колкото идеализирането.

В идеализирането главната движеща сила е преследването. Идеализирайки, индивидът няма отношение към обекта като към добър такъв. Напротив, той е движен от деструктивни импулси, завист и тревога, като идеализацията му служи основно като защита от тези емоции.

Идеализацията логично бива последвана от обезценяване.

коментар към притчата: Отражения. Психотерапевт - Ирина Янчева-Карагяур

https://myreflektion.blogspot.com/2025/06/blog-post_28.html