25/11/2025
💌ПИСМО НА ЕДИН ПАТОЛОГИЧЕН НАРЦИСИСТ ДО НЕГОВАТА ПАРТНЬОРКА 💌
(ако можеше да каже всичко, което наистина мисли)
"И от всички хора на света се нуждая най-много от теб, любима.
Ти си моята дрога.
Моят спасител.
Моят ангел-хранител.
Искам те завинаги, чуваш ли?
Завинаги.
Искам да ми казваш колко съм специален, уникален, велик, съвършен, единствен и неповторим.
Искам да виждам как покорно се прекланяш пред моята могъща, всесилна мъжественост.
Как жадно и милостиво ме гледаш в очите, като гладно куче, готово на всичко за господаря си.
Как търпиш всичките ми критики, обиди и тормоз, като израз на цялата ми доминация и триумф над тялото и душата ти.
Да, тя също ми принадлежи.
Но как да го постигна?
Трябваше ми перфектния план, в който ти играеш главната роля.
И аз го изготвих с хладнокръвна, хирургическа прецизност.
Така въоръжен, вече бях готов за действие.
Трябваше ми само една специална порода жена, която да изиграе ролята си.
И точно тогава...срещнах теб.
Поглеждайки назад към този миг, може би все още мислиш, че ти избра мен.
И може би все още се обвиняваш за този си избор.
Недей.
Истината е, че аз избрах теб, от пръв поглед.
От теб се носеше онази така възбуждаща сетивата миризма...миризма на жертва.
Разпознах я безпогрешно.
Това, което може би все още не разбираш, е че на гърба си носиш огромна мишена.
Носиш си я от дете.
И точно тя привлича в живота ти насилници като мен.
Разбираш ли?
Аз съм урокът, който трябва да научиш, по възможно най-болезнения за теб начин.
И нито един от нас не може да промени това, което ни се случи.
Помниш ли мига, в който усети, че започваш да се влюбваш в мен?
Кое те привлече най-силно?
Бях ли всичко онова, което ти не си?
А после, почувства ли се на седмото небе, когато ти отдадох толкова внимание и нежност, когато усещах и изпълнявах всяко твое желание, когато с размах рисувах общото ни бъдеще и правих грандиозни планове, само за нас двамата?
Или навярно усети кой стои зад маската, видя онова наранено и уплашено дете, което поиска да спасиш?
Ако само знаеше ИСТИНАТА.
Ако само знаеше колко уплашен, неуверен, несигурен в себе си съм аз.
Как много скоро студено ще отблъсквам голото ти тяло, карайки те объркано да търсиш вината в себе си, за сетен път.
Как не можеш да опитомиш нещо, което се страхува от всяка истинска проява на топлина и близост.
Как в плановете ми ти си просто пешка, повярвала, че е царица.
А онова дете, което пожела да спасиш...онова дете бе всъщност ти.
Кога започна да се пропуква образа ми?
Кога усети с цялото си тяло, че нещо не е наред?
На третата ни среща, на третия ни месец?
За всяка своя грешка и неуспех обвинявах в заговор теб, другите, света, но никога и себе си.
Гневно реагирах и на най-малката ти критика и забележка.
Започнах да показвам снизхождение.
Грубо пренебрегвах нуждите, желанията и предпочитанията ти.
Не зачитах мнението и преценката ти.
Бях ту мил, добър, любящ, а след миг жесток, назидателен, брутален.
Избухвах в гняв и сипещ обиди, ти крещях „Виж какво ме накара да направя!“
А после идвах и ти шепнех как си ми всичко и как не мога да живея без теб.
Желаех да те контролирам, а държах на свободата си.
Ревнувах те, а излизах с други жени.
Неусетно бях станал друг, съвсем различен, пред смаяния ти поглед.
Не можеше да повярваш на очите си.
Аз ли бях това?
Чу ли тогава онези гласове в ума си?
И знаеш ли коя е най-голямата ти грешка?
Илюзията, че любовта ти може да ме излекува и преобрази, за да бъда отново същия мъж, с който се запозна в началото.
И че ако не става с любов, ще стане с още повече любов.
Нека ти кажа нещо за любовта...
Ти не ме разбираш.
Всъщност аз съм женомразец.
Презирам слабостта ти и ненавиждам любовта ти.
Тя за мен е опит да ме притежаваш, оковеш, задушиш, кастрираш, контролираш.
Да ме направиш твой подвластен, да ме сдъвчеш и изплюеш.
Кой, мен ли?!
Невъзможно!
Дълбока интимност?
Моля?!
И как да те допусна в себе си, когато там отдавна вече не живее никой?
Аз трябва да властвам над теб, разбираш ли?
Аз не мога да бъда като всички останали.
Аз съм специален и различен.
Твоето „Обичам те“ заплашва уникалността ми.
Аз съм над всички вас, над човешката ви глупава „емпатия“ и „обич“.
Казах ти.
Още в детството научих, че любовта носи със себе си само и единствено нещастие.
Проклет да съм, ако си я позволя отново.
Освен това как би могла да ме обичаш?
Мен, злокачествения нарцисист?
Това не е възможно.
Лъжеш ме, нали?
А може би не ме лъжеш, а се самозаблуждаваш, че ме обичаш истински, станала си съзависима от мен.
Или си лъжец, или идиот.
Как съм допуснал да избера човек като теб за свой партньор изобщо?
И колкото повече ми показваш обичта си, толкова по-зле ще се държа с теб.
Защото както не ти вярвам, така и много ми се иска тя да е истина.
Затова трябва да преминеш през най-жестоките ми тестове, за да ми я докажеш.
Но никоя жена не би могла да ги издържи, затова знам, че накрая ще си тръгнеш.
Винаги съм знаел, че този момент ще дойде.
Защото когато аз обичам фалшивото ми „Аз“ и ти обичаш фалшивото ми „Аз“, то кой обича истинската теб?
И сега, държейки се с теб по този начин, поне съм сигурен, че съм го заслужил.
Но отново аз контролирам положението тук.
Не ти напусна, а аз го реших!
И когато пробиеш маската ми, когато оттеглиш уважението и възхищението си, когато ме критикуваш и ме караш да порасна, то не виждаш ли, че аз съм просто едно уплашено самотно дете!
Как можеш да ми причиняваш това?!
Аз искам да умра.
Искам да наказвам и да страдам.
Пипнеш ли детето, там, зад маските, ще излея върху теб целия си гняв, защото няма да мога да ти дам нищо повече.
Защото само така, с агресия, гняв и тъга мога автентично да се свържа с теб.
Нали това желаеш?
Връзка.
Ето, давам ти ги щедро.
И само чрез теб мога да се самонакажа така, както наистина заслужавам.
Ти си идеалният инструмент за собственото ми мъчение.
Но и в същото време не мога без теб.
Както казах, ти си моята дрога, от която не бих могъл да се лиша.
Помниш ли онези мигове, в които ми поднасяше специални изненади и подаръци?
Ей така, да ме зарадваш и усмихнеш.
Да създадеш настроение и близост помежду ни.
Аз искам да убия щастието ти, да изтрия усмивката ти, да премахна онзи така дразнещ ме блясък в очите ти.
Да потъпча вярата и надеждата ти.
А ти, ти продължи да преглъщаш.
А ти, ти отдавна вече не си същата.
Една вечер те видях пред огледалото, с размазан грим и обляна в сълзи.
Объркана, отчаяна, толкова празна.
Депресирана, смазана, изстискана.
И ти самата повече не можеш да се разпознаеш.
След всичко това, ще имаш ли сили да ме напуснеш?
Където и да отидеш, аз вече съм си харесал една твоя заместничка, която няма търпение да ме открадне.
В крайна сметка, какво прави развалина като теб с мъж като мен?
Аз заслужавам много, много повече.
И точно преди да ме напуснеш, ще те напусна аз.
Ще те заменя с някоя, която не може да ти стъпи и на малкото пръстче, и двамата го знаем отлично.
Това е моят последен прощален подарък.
Моето последно унижение към теб...
За финал обаче искам да ти кажа следното.
Нарцисизмът може да роди само и единствено нарцисизъм.
И ако не си простиш за това, че си толкова добър и любящ човек, ще станеш като мен.
Повярвай ми, не искаш.
Ако не си простиш веднъж завинаги за това, че силно вярваш в хората и в доброто, то аз печеля.
Успял съм да убия в теб онова, което винаги ми е липсвало.
Истината е, че ти завиждам.
Ужасно много ти завиждам.
Винаги съм ти завиждал.
И ако някой ден реша да призная пред света кой съм и избера да се лекувам, то причината си ти.
Когато те срещнах ти бе най-милото, нежно, лъчезарно момиче на света, с най-красивата и чаровна усмивка.
И знам, отново ще бъдеш тази жена, защото не успях да отнема от теб това, което никога няма да имам.
Защото си силна, много по-силна от мен.
И заслужаваш цялото щастие на света, заради всичко, което си.
И знам, че някъде там все още има мъже, с които онази любов и интимност, за която винаги си копняла, е напълно възможна.
Дай им шанс, дай го и на себе си, защото утре може да е късно.
И знаеш ли...всеки път, когато безмилостно те удрях с думи, всъщност исках да ти кажа нещо, което така и не можах да изрека на глас.
Ето, казвам го сега на всички вас:
Всеки от нас в един или друг момент oт живота си получава удари, без да е виновен за нищо.
От съдбата, от хората, чрез различни събития и ситуации.
Някои от тях са тежки, много тежки.
И ти и аз го знаем отлично.
Минали сме неведнъж през тях.
Но аз вярвам, че те наистина могат да бъдат най-верните ни и неочаквани другари, защото носят важно послание.
И то е следното:
„Удрям те, защото те обичам, защото искам да ме надскочиш.
Аз стигнах дотук, толкова високо, по-високо не мога, човеко.
Удрям те, за да можеш да минеш над мен.
Разбираш ли, над мен, да ме надскочиш, още по-високо, там, където вече не мога да те стигна и да искам.
Там, където никой никога вече не може да те стигне.
Там, сред звездите!
А когато стигнеш там, обърни се и вдигни и мен, и другите, защото нямам сили да го свърша сам.
Блести, звездице моя.
Блести...
Бъди щастлива..."
Автор: Димитър Хаджиев
